Колко пъти позволих на сърцето си да бъде изиграно. Колко пъти отричах себе си заради чуждите желания. Ах, колко може де понесе тая душа която дерзае да намери любовта и покоя в чуждите прегръдки. А ти си ми разбивал сърцето на милиони парченца толкова пъти че спрях да ги броя. Вместо това всеки път прилежно ги събирах и лепях за да мога да те обичам отново с тях. И докато аз оценях това което имахме ти го захвърляше като непотребна дреха в дъното на коша с мръсни дрехи. А сега ме молиш да се върнеш. И не вярваш че нещо толкова сигурно като любовта ми към теб се е изпарила. Но няма накъде повече. Друг лепи парченцата на осиротялата ми душа. Или поне така ми се иска да вярвам. Че е той. И че за първи път, няма празни обещания. Няма срам и укор. Няма лъжи и безсмислени обещания. Иска ми се да вярвам че аз означавам нещо за някого така както той означава за мен. Защото аз ви обичах всичките, но никой от вас не застана до мен. Защото аз ви се вричах че ви обичам, а вие ми се смеехте и използвахте тази ми слабост за да облекчите нуждата си от надмощие. Защото аз ви се молих да останете но всеки един ме напусна без дори да се замисли какво оставя след себе си. Малко хора могат да осъзнаят какви щети нанасят на другите. Щети след които си толкова разбит че дори не помниш как си изглеждал като едно цяло. Не бъди изненадан че избрах да си тръгна. Че избрах да търся щастието за което винаги мечтая преди да заспя. Избирам да съм щастлива и то от днес.